Онзи ден се разговорихме с френската посланичка Флоранс Робин за българо-френските отношения и според нея, написаното от Виктор Юго след клането в Батак и апелът му до правителствата на Европа в защита на българите, е в основата на нашите двустранни връзки.

Разбира се, има много френски имена, които са дълбоко в историческа ни памет. Като Леандър Леге – също ревностен защитник на българската национална кауза. Или Луи Леже – първият френски преводач на “Житие и страдания грешнаго Софрония”. А Жул Верн дори посвещава романа си “Дунавският лодкар” на българското националноосвободително движение.

И тъй като отидохме в полето на културните връзки, защото повод за нашия разговор бе 30-ата годишнина на Френския културен институт в София, посланик Робин каза, че веднага наум й идват имената на Юлия Кръстева и Цветан Тодоров – двама българи, оставили ярък отпечатък във френския интелектуален кипеж.

Като роден във Видин аз обаче винаги съм давал като пример за българо-френските културни връзки най-напред Жул Паскин, чийто жизнен път тръгва именно от Видин, за да бъде наречен след години Принца на Монпарнас, творейки заедно с имена като Пикасо, Модиляни, Матис и Шагал.

Посланичката се съгласи, но добави, че ако в сърцето на французите има малко кътче, наречено България, това се дължи най-вече на Силви Вартан.

И в това своеобразно наддаване мисля, че извадих тройка аса, цитирайки пред мадам Робин едно не особено познато есе на Волтер за българите. Не бива да се бърка с произведението „Кандид или Оптимизмът“, писано през 1759 г., където макар да споменава българите, Волтер всъщност описва армията на Фридрих II. Става дума за съвсем друго произведение, което е част от неговия труд “Въпроси по Енциклопедията от любители”, 1770-1772 г.
Ето какво пише там Волтер:

„Кои са българите, тези странни хора, които се показаха толкова зли, че бяха обявени за еретици. Вследствие на което във Франция тяхното име бе дадено на всеки, който не се подчинява, на тия, които нямат никакво уважение към дамите, така че днес тези господа българи се назовават на френски бугр…

Древните българи не са очаквали, че един ден в Халите на Париж хората от народа ще се назовават в ежедневния разговор “българи”, като добавят разни прилагателни, които обогатяват езика…

…По-късно смисълът на термина “българин” се изменил в граничните области на Франция. Той станал понятие на приятелство. Преди 40 години във Фландрия нямаше по-широко разпространен израз от този да се каже за някой добре изглеждащ младеж – това е един хубав българин, а за един мъж – това е здрав българин.

Когато Луи XIV отиде да покори Фландрия, фламандците, като го видели, казали: “Нашият губернатор не може да се сравнява с този хубав българин.”

Цялото есе е изключително интересно, но би направило тази публикация ужасно дълга. Затова завършвам с финалния акорд, че нашите два народа са във взаимодействие от памтивека. Вероятно откак братът на хан Аспарух – Алцек – влязъл в земите на фанкския крал Дагоберт, а после хан Маламир и Людовик Благочестиви установили обща граница в земите на Средния Дунав.

Да живее българо-френската дружба!