Проф. Петър Стоянович ме покани снощи да представя в двореца “Врана” най-новата му книга “Пътят към София”, която е биография на принц Фердинанд Сакс-Кобургски и Готски до възшествието му на трона.
Да се направи нов прочит на личност като Фердинанд – възхвалявана до обожание и отричана с треморна ненавист – това е истинско предизвикателство. Но проф. Стоянович е смел изследовател и ето, получило му се е. Документално е опровергал хули и измишльотини, които враговете на Фердинанд са трупали с години, но в същото време е развенчал и митове, които сам Фердинанд е градил за себе си.

Все повече историци казват, че ако Фердинанд беше управлявал само първите 25 години и бе напуснал земния свят преди есента на 1912 г., той щеше да остане в пантеона на най-великите български владетели.
Днес във всеки наш град щеше да има улици, булеварди и площади, кръстени на него. Името му щяха да носят институти, академии, университети, опери и дори зоологически градини. Тъй като именно Фердинанд е в основата на невижданата модернизация и възход на България през тоя четвърт век, за превръщането й от кален бивш османски вилает в просперираща европейска държава.

За всичко това обикновено казваме, че то е дело на мнозина, защото Фердинанд не е бил сам в годините на този подем. С него са били политическият, научният и интелектуалният елит на страната, генералитета…
Но когато говорим за последните шест години от царуването му, за времето на войните, погромите и унижението, тогава цар Фердинанд е сам. Единствен отговорен за всичко лошо. Няма ги в тая работа нито политическия, нито военния елит на страната.

Фердинанд става жертвения агнец на първородния български грях. Или първородния български блян, може би трябва да го наречем. Неистовото желание за обединение на Отечеството. Да си вземем цялата Македония веднага! Цялата Беломорска и Одринска Тракия веднага! Всичко от Онгъла до Адриатика и от Калемегдан в Белград до портите на Цариград…. Този блян, превърнал се в бълнуване, не е на Фердинанд, той е общобългарски. Но Фердинанд трябва да бъде наказан за несбъдването му. Затова негови паметници в България няма и нищо почти не е кръстено на негово име.

Всъщност има нещо малко и красиво, кръстено на него. Една пеперуда. Zerynthia cerisyi ferdinandi. Подвид, чийто откривател е той през 1907 г. И нито общински съвет, нито политкомисар могат да му отнемат това научно признание.

Изучаването на пеперудите, – лепидоптерологията – изследва в отделни подраздели дневните пеперуди от нощните пеперуди и молците. Дневните пеперуди са красиви създания и радват окото на мало и голямо, а нощните плашат и отблъскват с техните мъхнати пипала. Към молците пък сме развили чувство на погнуса и отвращение, защото някои от тях са вредители, ядат зърното и са обричали на глад цели народи.
Чудя се дали възхищението и погнусата на хората не са причината да са ги отделили в различни подраздели? Не.

Лепидопретологията е наука и тя не се влияе ни най-малко от хорските емоции, а просто изучава отделните подвидове с техните характеристики.

Ако историята е наука, тя също не би трябвало да се влияе от емоции, а да се гради на факти и техния безпристрастен анализ.

Точно с това книгата на проф. Стоянович е ценна. Той е тършувал из десетки европейски документални хамбари, за да събере изостанали по прашните им ъгли отделни семена информация. Взел е тези семенца и ги е анализирал. Отделил е внимателно едно по едно доброто семе от прояденото. Постъпил е така с всички факти, данни и качества на Фердинанд, които са ни известни или неизвестни. Подходил е като лепидоптеролог – “закарфичил” е наблюдавания обект и го е изследвал внимателно, обстойно и аналитично.

Затова тази книга подхранва надеждата, че е възможен спокоен разговор за българската история. Разговор, стъпил само на факти. Без ураджийска тумба-лумба и без изблици на нихилистична самостигматизация.
Доброто семе отделено от лошото. За да можем, застанали пред тия две купчинки, лошото да хвърлим на молеца на съмнението, а доброто семе да посадим в нивите на българското образование, където след време в тучните жита на бъдещето да пърхат красивите дневни пеперуди на надеждата за България.
Ето тази ясна картина дължим на смелия проф. Стоянович, за което трябва да сме му особено благодарни.