Ден на детето е в Афганистан днес. И тъй като съм сигурен, че в момента там никой не го празнува, реших да го отбележа, публикувайки тази снимка. Тя е правена в Панджерската долина – днес единственото място в страната, непревзето от талибаните.
По-голямото момче свири на „армоня“ (хармониум, хармоника) – много популярен музикален инструмент в Афганистан, също в Пакистан и Индия. С едната ръка се помпа крилото, което вкарва въздух в тръбите, за да бъде произведен звук, а с другата се натискат клавишите.
Има една стара приказка, че хармониката е като живота – мъката и радостта се редуват като черни и бели клавиши.
Само дето при нас черните клавиши са повече от белите, казваше това момче с мъдрост, завидна за годините му.
Помня, че повечето песни, които изпълни тази вечер, бяха много тъжни. На една от тях мелодията ми направи особено впечатление, защото човек лесно можеше да я затананика, а и беше много по-различна от другите.
„Уатан ешке ту ефтехорам“ се пее и до днес от много афганистанци, защото звучи като химн, а текстът е патриотичен:
„Отечество, горд съм с любовта си към теб,
ще дам живота си, за да те има!
Отечество, твоята чиста земя е моят рай,
пазя те с мен, където и да отида…“
Музиката на тази песен в оригинал всъщност е на Микис Теодоракис. Писана е за Мария Фарандури през 60-те години на миналия век по време на съпротивата срещу управлението на Черните полковници в Гърция.
Впечатляващо е как една мелодия може да прелети огромни пространства и да заживее нов живот, вдъхвайки кураж на други хора, в друг свят, в друго време…