5-годишнината от смъртта на Шимон Перес днес ме подсеща за един интересен момент, в който за пореден път си казах, че обожавам Близкия изток, защото непрекъснато ме кара да недоумявам, втрещява ме, дори когато съм най-убеден в баналността на ситуацията.
През 2010 г. отивам да правя интервю с Шимон Перес, който по това време е президент на Израел. Беше кратка командировка – кацам вечерта, на другия ден правя интервю и си тръгвам. На летище „Бен Гурион“, където мерките за сигурност са, знаете, зловещи, минавам по трениран сценарий. Отивам поне 3 часа по-рано, защото процедурите са ми кристално ясни, както и целия арсенал от въпроси, на който трябва да се отговаря. Този протокол съм го минавал безброй пъти.
Месец по-рано пак съм бил на същото летище, връщайки се от дълга обиколка из Западния бряг. Тогава дори не спах в Тел Авив – направо при палестинците – Рамалла, Хеброн, Наблус, Дженин… Срещах се с какви ли не представители, най-безобидните от които май бяха тия от „Хамас“.
На връщане – проверка за сигурност на летище „Бен Гурион“.
Първи въпрос: Посещавали ли сте палестинските територии? Тъй като прекрасно знам, че хората от сигурността не бива да бъдат лъгани, откровено си признавам.
Втори въпрос: С каква цел? Отговарям най-прилежно, че съм журналист, демек по работа съм бил.
Виждал ли съм се с някого? Разбира се.
Давали ли са ми нещо? Не!
Моя ли е тая раница, от къде съм си я купил, сам ли съм си оправил багажа, къде ми е била чантата през нощта, докато съм спал и т.н., всички останали досадни питания по въпросника на израелските служби за сигурност.
Цивилизовано ми прегледаха целия багаж, минах на скенер и ме пуснаха да се кача на самолета.
И ето ме месец по-късно отново на същото летище, само че след среща с президента на Израел.
Първи въпрос: Посещавали ли сте палестинските територии? Не.
С каква цел посетихте Израел? По работа, казвам.
Какво работите, пита служителят.
Журналист, отговарям.
Той: В какво точно се състоеше работата ви в Израел?
Аз: Правих интервю с президента Перес.
Той: Така ли?
Аз: Точно така.
След което сякаш се отвори ново ветрило с въпроси, които никога преди не бях чувал. Този човек изглежда ни най-малко не ми вярваше. Извадих си фотоапарата, показах снимки с Шимон Перес преди, по време и след интервюто. Това по никакъв начин не изглежда да бе впечатлило разпитващия. Като че ли точно обратното. Проверяват ми целия багаж. Отварят всяко възможно отверстие на раницата. Обръщат хастара. Карат ме да си включа лаптопа, да пусна записа на диктофона, вземат ми фотоапарата и вече тръпна дали няма да ми изтрият снимките. Събират всичките ми неща в отделен контейнер и ги отнасят. Казват, че трябва да минат допълнителен „секюрити чек“.
Мен ме отвеждат в стаите за персонализирана проверка. Вкарват ме в нещо като пробна и ми нареждат да си сваля дрехите. Не мога да повярвам, че цялата работа се случва. Но нито те ми дават обяснение защо правят всичко това, нито аз ги питам. Правя точно това, което ми казват, без да обеля и дума.
Накрая оставам по бели гащи, а през това време всичко, което съм свалил от себе си, минава щателно претърсване. Включително чорапите. Аз самият, макар и да съм само по бельо, бивам претърсен с металдетектор.
Естествено, не откриват нищо съмнително, дори накърнено честолюбие, защото съм толкова сащисан от случилото се, че дори не съм изкушен от демонстрация на иронична усмивка.
Свободен сте, ще си получите багажа, където го предадохте за проверка, казват ми накрая. Качвам се на самолета дълбоко умислен. Как е възможно само преди месец да съм се видял с всички възможни „терористи“ (както ги наричат) без това особено да ги впечатли, а когато идвам от интервю с държавният им глава да постъпват с мен по този начин?
Единственото разумно обяснение, до което стигнах бе, че тия от сигурността може би са били твърди членове на партия „Ликуд“, които меко казано не изпитват симпатии към президента.
(Ако трябва да го обяснявам на хора, които не са изкушени от израелска вътрешна политика – все едно яки гербаджии да тарашат някой, взел интервю с Румен Радев. Макар че това е доста мекушаво сравнение.)
При всички положения този епизод на летището в Тел Авив ми беше като добър урок. В Близкия изток те очакват горчиви изненади, точно когато смяташ, че всичко ти е много ясно.