Как се избира президент със 100% от гласовете?

Тогава с Гасан Насър, Бог да го прости, решихме да не обикаляме секциите в Багдад, а да видим как е в дълбоката провинция. Качихме се на един самолет за Басра, който в нарушение на въздушното ембарго трябваше да лети ниско, за да не го „хванат” радарите. Гасан се успокои, че американците няма да ни свалят във въздуха, след като видя на борда и колегите от Си Ен Ен, Ройтерс и „Ал Джазира”.

От Басра всички тръгнахме с конвой към Ал Фао – най-южния иракски град и там се разделихме, ние с Гасан отпрашихме към незнайни села и паланки. И се започна.

Да, да, да, Саддам! Видеха ли ни да идваме, стотици хора почваха да викат като един.

В първата секция имаше изненада. Множеството се отвори пред нас, вдигна се пушилка и различихме борещи се тела. Още двама-трима се хвърлиха в калабалъка.

В центъра на битката се оказа един голям овен, който няколко младежи се опитваха да съборят на земята. Изведнъж проблесна нож и към нас плисна струя топла кръв. Още – два три удара и овенът беше довършен. Пурпурни вадички залакътушиха в прахта.

Погледнах надолу – американските ми джинси Lee Cooper бяха обилно оплискани с кръв. Каква метафора за бъдещето!

Прескочихме умиращото в конвулсии тяло и продължихме напред, оставяйки следи от съсиреци.

Да заколят животно в нозете ти бе най-високо гостоприемство според местните сурови обичаи.

Над главите ни някой пръскаше с лейка розова вода. Тъпани, дайрета, тромпети… Жени с ръце на устата издаваха онези характерни за Арабския полуостров пискливи звуци. Вече почти половин час бяхме там, а множеството не бе спряло нито за секунда да скандира лозунги за „единствения президент“.

Вътре в избирателната секция мъже и жени, стари и млади режеха ръцете си с бръснарски ножчета и слагаха кървав отпечатък върху бюлетините. После като в религиозен транс всички тези ранени длани се спускаха вкупом към урната. Уж бе политически акт, а изглеждаше като жертвоприношение.

В следващата секция вече нямаше никакви изненади. Викове, дайрета, тромпети, скандиране… Отново заколиха животно в краката ни, после хората почнаха да самонараняват ръцете си, за да гласуват. И онзи неизменен лозунг: С кръв и душа, жертваме се за теб, Саддам! И така – трета, четвърта… петнайста секция… все същото.

Кръв! Навсякъде толкова много кръв. Животинска, човешка… Миризмата на съсиреците от добитъка, отишъл за курбан този ден, се смесваше с потта на тълпите в 40-градусовата лепкава влага, която идеше откъм Персийския залив. Беше по библейски драматично.

Преди да се върнем в Багдад се заговорих с един мъж. Казах му, че съм бил на първия президентски референдум преди 7 години и тогава Саддам беше избран с 99,96%. Написах на един лист това число и му го показах. Как мислиш, сега колко ще е, попитах аз. Той дръпна листа от ръката ми и написа единица, а зад нея много нули. Това ще бъде резулата, каза съвсем сериозен. Посочи с върха на химикалката първата цифра и каза: „Той е един, а ние всички сме нули. Но сме много и сме зад него. И това е нашата сила. Когато на иракчаните им махнеш този, който е отпред, те стават нули.“ Прозвуча ми като прокоба.

На другия ден обявиха резултата от референдума. 11 445 638 иракчани – всички регистрирани за вота, бяха гласували за един човек. Саддам Хюсеин бе избран със 100 % от гласовете. Онзи мъж от пущинаците на Ал Фао бе познал резултата. Нямаше никакви деветки, само единица и нули. А посланието на Саддам към чужденците бе повече от ясно.

След като победата бе обявена, започна апокалиптична веселба по улиците. Вечерта бяхме на гости в къщата на един стар приятел в багдатския квартал „Мансур”. Но почти не можехме да си чуем приказката, защото навън настана грандиозна пукотевица.

Хайде да постреляме и ние, каза нашият любезен домакин. Наведе се и най-непринудено изпод дивана в хола издърпа три калашника. Излязохме навън и се включихме в стрелбата. Набързо опукахме всичките пълнители, но нашият домакин не ни остави да се приберем. Извика 5-годишния си син и му поръча: Хамуди, моето момче, иди при комшиите и кажи, че имаме гости от чужбина, да ти дадат патрони.

Минути по-късно малчуганът едвам довлачи една военна мешка, два пъти по-тежка от него, пълна с муниции. Толкова не бях стрелял за година и половина в казармата. По улиците на Багдад тоя ден беше като на война.

Тръгнахме от къщата на моя приятел, но булевардите бяха задръстени от всякакви превозни средства с хора, стрелящи във въздуха.

С Гасан само вдигнахме ръка за поздрав и мъжете от първия пикап, който мина край нас, ни дадоха знак да скачаме в каросерията. Най-як пукот имаше, като минавахме покрай казармите. Ние давахме два-три откоса от пикапа, а те отвътре ни отговаряха с канонада… Беше оглушително…

Още помня думите, с които завърших репортажа си за този ден: „Толкова кръв и стрелба и то без да има война! Не искам да си представям какво би било ако сме чужденци, но сме дошли на това място неканени…”