Точно в този час преди 8 години спечелих риалити формат. Няма как да забравя това, защото фейсбук ме подсеща всяка година по едно и също време. Но покрай механичното припомняне на някакво финално събитие, минало и заминало, се завръщат като пълноводна река всичките ми все още живи спомени и силни емоции от двата месеца, прекарани в Замбия и Ботсуана заради шоуто „Африка, звездите сигурно са полудули”. Най-интересните части от този културно-приключенски екшън всъщност останаха извън камерите и никога не са били показвани по телевизията. Ето само един кратък миг от това преживяване, който струва много повече от всяка победа.
Веднъж имахме дълъг преход с джипове между две локации за снимки и се загубихме по пътя. То нямаше път в действителност, защото пътувахме в дивото по следи, оставени от други автомобили преди нас. Бяхме някъде на юг от Маун – последната цивилизация по пътя към пясъците на Калахари. Но не беше много ясно къде. Целият екип, техниката и палатките се оказа на едно място, а ние – участниците – на съвсем друго. Нямаше как, наложи се да нощуваме някъде, а на сутринта да продължим към мястото за снимки. Пътувахме още известно време до най-близкия възможен бивак и когато се добрахме до него, вече беше тъмно.
Лагерът представляваше няколко палатки, опънати в полукръг върху дървени площадки и една барака, която играеше ролята на полева кухня. По-голямата част от групата, каталясала от тежкия преход, отиде да спи. Трима души останахме край огъня. Диляна Попова, Явор Бахаров и аз. Собственикът на лагера ни правеше компания. Седяхме с по едно алуминиево канче с малко уиски в ръка и гледахме искренето на жаравата.
Питаме нашия домакин защо е направил бивак насред този пущинак и кой въобще идва тук, освен ако не се е загубил по пътя.
Ако не ви се спи много и поседите още около половин час с мен, ще разберете, казва той.
Бяхме загубили представа за времето, когато мъжът допря показалеца си до устните, а следващият му знак с ръка бе недвусмислен: Без резки движения! По погледа му разбрах, че това, което приближава, би трябвало да е точно зад гърба ми.
Знам, че любопитството някой ден ще ми изяде главата, но не можах да се сдържа и много бавно се обърнах. Не можех да повярвам. На 3 метра от нас имаше леопард!
Беше ужасно… красиво създание. Мъжът насочи прожектор към него, без да го заслепява директно. Млада женска. Беше дошла да утоли жаждата си от малкия водоем, до който се бяхме настанили. Не ни обърна много внимание, вероятно вече бе вечеряла. Лочеше точно като едно сладко котенце. Когато се насити, вдигна глава и ни погледна, след което за секунда изчезна в тъмнината.
Всяка нощ по едно и също време това прекрасно създание идвало да пие вода от малкото гьолче в храсталака и затова човекът направил бивак на това място.
Казват, че никой не може да види леопард, освен ако самият той не му позволи. Тези тихи убийци, които бродят из африканската пустош са почти неоткриваеми. Има някаква тайнствена връзка между леопарда и нощта. Той е като мимолетно видение на лунна светлина. Само за секунда се материализира, а в следващия миг сякаш се разтваря в мрака… Край, няма го. Все едно никога не е съществувал.
Дори само тези магически минути да имахме по време на цялото приключение, пак щяха да си заслужават тия два месеца, прекарани на палатка в Африка. Но ситуациите бяха много, много повече. Всяка година по това време ако разказвам по един епизод, ще ми стигне за цял живот.
(Снимката е на южноафриканеца Грег дю Тоа, който е прекарал три години в храстите, за да направи този кадър)