Да посрещнем новата година в центъра на Сахара

Вероятно най-вълнуващата от всички новогодишни експедиции бе тази, в която трябваше да намерим следите на отдавна затрупана под пясъците цивилизация, оставила свидетелства за необясними астрономически познания. Преди няколко хилядолетия някой бе нарисувал Слънцето и Луната заедно с деветте планети от Слънчевата система като голям ембрион в утробата на Вселената. Уникална рисунка с червена боя, която се бе съхранила далеч от хората в една неназована пещера в центъра на най-голямата пустош на планетата.

Нямахме точни координати на местонахождението, знаехме, че се намира в долината Афар, недалеч от мястото, където на световната карта се събират границите на три държави – Алжир, Либия и Нигер.

Разполагахме с ксерокопия на фотографии, правени много отдавна от самотен пътешественик и изследовател. Една от снимките, които бе направил от входа на пещерата с поглед към околността, даваше добра представа за ландшафта на района.

За останалото разчитахме на нашите туарегски водачи. За да се срещнем с тях трябваше първо да минем повече от 1300 километра до оазисите на Гат, където да заредим допълнителните контейнери с гориво, вода и всички необходими провизии за прехода.

Муса Белкасем, нашият основен гид щеше да ни чака пред градските порти с брат си Ахмед. Те познаваха добре целия район, бяха обикаляли отвъд нигерските планини на юг и на изток през алжирския град Джанет, та чак до Кидал в Мали, където въоръжени туарегски формирования държаха контрола на пограничните проходи. Ние щяхме да се ограничим в далеч по-малък периметър.

Тази част от Сахара, където се намираше нашата крайна цел – Уади Афар и пещерите с причудливите рисунки, бе много слабо изследвана. За разлика от източната част на либийската пустиня, която след картографирането на Гилф Кебир и Долината на плувците, открита и описана от граф Ласло Олмаши още преди началото на Втората световна война, се радваше на голям научен и обществен интерес, увековечен в поредица от книги и дори филми. „Английският пациент” е може би най-известният пример.

Френският историк и пътешественик Анри Лот пък беше направил през миналия век сензация с разкритията си за рисунките в Тасили-н-Ажер – плато в алжирската част на Сахара, граничещо с областта Фезан, където ние се намирахме. Скалните фрески от Тасили бяха открити случайно от един френски офицер още през 30-те години на миналия век, но Лот беше започнал да ги изследва обстойно чак две десетилетия по-късно. Така светът бе научил за „Великите марсиански богове” и още стотици рисунки на кръглоглави хора сякаш със скафандри, антени и съоръжения, наподобяващи космически кораби и ракети, които и до днес подхранват теориите за извънземни пришълци.

Самите ние бяхме успели да заснемем подобни изображения на хуманоиди с по три пръста по време на експедицията ни в Уади Арамат през 2001 г. После обаче пътят към долината бе затворен от алжирската армия и бе невъзможно отново да ги доближим.

Почти по същото време, когато Лот се заел да копира на пергаментова хартия най-странните изображения в Тасили-н-Ажер, италианският професор Мори беше започнал да обикаля пещерите и скалните заслони във Фезан. В една от тях се натъкнал на древна мумия в ембрионална поза.

Експедицията му се придвижвала с камили, затова се притеснили, че ако привържат мумията за гърбицата на някое от животните, тя ще се разпадне от клатенето. Затова направили специална носилка и четирима туареги я пренесли на ръце до първия оазис, където по-късно осигурили моторизиран транспорт.

Тази мумия и до днес безмълвно почива в музея на Джерма – градът, който е смятан за столица на изчезналата цивилизация на гарамантите. Едва ли много хора са я виждали, защото в Джерма, това почти неоткриваемо на картата пустинно градче, никой не ходи.

Когато приближихме Уади Афар нашият водач поиска ксерокопията с фотографиите, които носехме, за да се ориентира. Той разгледа внимателно пейзажната снимка, на която се виждаха плато, три скални върха с форма на шприцове захаросано масло върху шоколадова торта и част от голяма пясъчна дюна.

Знам това място, каза Муса, почуквайки доволно с показалец върху листа. Но уточни, че до пещерите с рисунките се стига по огромен пясъчен хребет и с джиповете нямаше да успеем да стигнем догоре.

Последва бясно каране по дюните на Уади Афар. Ревът от двигателите на нашите четири машини пореше котловината, умножен стократно от ехото в тази толкова тиха част на света. Успяхме да стигнем до половината от стръмния хребет. Тук трябваше да оставим джиповете, да вземем най-необходимото и да продължим изкачването пеша.

От входа на пещерата се откриваше удивителна гледка. Пейзажът от ксерокопието! В действиетлност бе хиляди пъти по-впечатляващ. Но скалните рисунки ги нямаше. Всъщност имаше някакви рисунки, но такива вече бяхме виждали и не ни впечатляваха с нищо. „Големият ембрион” не беше тук. Нито във втората пещера. На едно доста внушително пространство можеха да се видят какви ли не рисунки, но тази, която търсехме, липсваше.

Възможно ли е да има други пещери и ние просто да не сме на точното място? Абсурд, в Уади Афар има само две пещери, отсече категорично Муса.

Трябваше да му повярваме – той и брат му се бяха родили и израснали по тези краища. Знаеха всички долини, заслони, пещери, сухи речни корита. Дори най-забутаните. Бяха идвали безброй пъти на лов за муфлони, а тези животни са толкова страхливи, колкото и хитри, и трябва да познаваш всичките им леговища. Поколения наред туарегските племена пасяха стадата и камилите си из тези пущинаци. Още от деца знаеха къде по камъните има гравюри, после, като пораснеха, ги показваха на своите деца. Общата памет на малкото останали хора, които живееха в пустинята, не можеше да бъде подложена на съмнение. Преданията и легендите им се разказваха от поколение на поколение край бивачните огньове и номадските им шатри.

Върнахме се отново при изхода на първата пещера. Шефът на групата държеше ксерокопията на черно-белите фотографии и постоянно нещо сравняваше. Като че ли той най-много не искаше да повярва, че всичко е било напразно. Цялата ни експедиция изглежда бе провалена.

Тука нещо не е наред – мърмореше той. – Снимката не е правена от това място, ето вижте!

Наскачахме и се събрахме в полукръг около ксерокопията, за да разберем какво не съвпада. Първоначално всичко изглеждаше така, сякаш стояхме точно на мястото, от което анонимният изследовател бе запечатал района. В кадъра се виждаше ръбът на входа на пещерата, а на хоризонта – трите сякаш шприцовани върха, платото и част от дюната. Пред нас беше точно това – платото се виждаше много добре, а трите върха нямаше как да бъдат объркани. Къде е обаче дюната?

Явно снимката наистина не беше правена от това място. Трябваше да има друга пещера. Муса изглеждаше объркан. Извика брат си и му каза нещо на тамашек, езика, на който говорят туарегите. Ахмед хукна някъде нагоре по пясъчния склон. Виждахме го как търчи със ситни крачки по ръба и след малко изчезна от погледите ни. Логично беше снимката да е била направена някъде по-горе и вдясно от мястото, където се намирахме. Точно в посоката, в която пое младият туарег. Последвахме го.

След около 45 минути Ахмед се подаде на срещуположния склон и така крещеше, подскачаше и махаше с ръце, че сигурно бе подплашил всички муфлонски стада в радиус от 200 километра.

Всички хукнахме натам, следвайки неговите стъпки в пясъка. Муса също тичаше с нас. Нима изпеченият туарегски водач щеше да открие, че в родните му поселения има неизвестна за него пещера?

Следите на Ахмед в пясъка свършиха изведнъж пред отвесна скала. Не се виждаше и следа от вход на пещера, нито заслон. Стояхме пред отвесните каменни блокове и смесените чувства отново ни нападнаха. Разпръснахме се в различни посоки, за да търсим отвор в скалите. Такъв нямаше. Пещерата със съкровищата сякаш се бе затворила като в приказката за Али Баба.

Тогава ухилената физиономия на Ахмед се появи някъде високо отгоре. Как беше стигнал дотам? Да, ако беше толкова лесно достъпна, тази пещера явно нямаше да е неизвестна. Трябваше да се покатерим някак. На едно мястото имаше едва забележими процепи, колкото да си вкараш пръстите на крака и да се хванеш с ръка за горните камъни. И така внимателно запълзяхме нагоре.

В скалите по-нагоре имаше малка площадка и вход към пещера. Това, което търсехме не бе изчезнало! Беше си там и ни чакаше да го открием. „Големият ембрион”, както го бяхме нарекли според описанията на първооткривателя, наистина представляваше много странно творение. То бе различно от всички видове фрески, наблюдавани в Сахара. В лявата част ясно личаха изображенията на Слънцето и Луната, а до тях – деветте планети. Всичко това като в утробата на някакво праисторическо чудовище, наподобяващо митичния Кракен. Удивително!

Защо не знаехме почти нищо за тези хора, които бяха живели хилядолетия преди нас? Как и защо се бе загубило това знание? Каква бе тази цивилизация, изчезнала ненадейно, без да остави зад себе си руините на градове, а само енигматични знаци и рисунки с червена боя?

Въпроси, които сигурно си бе задавал и проф. Мори, откривайки тялото, мумифицирано в ембрионална поза. Или пък Анри Лот, който бе накарал стотици млади учени, историци и събирачи на артефакти да го последват в суровите условия на пустинята. А също и онзи анонимен пътешественик, който бе успял да разпали нашата страст към откривателства с една черно-бяла фотография, правена незнайно кога…

Вечерта край лагерния огън, очаквайки полунощ, за да отбележим идването на поредната нова година, си мислих за всички тези хора, лутащи се из меандрите на времето и пространството в търсене на възможни отговори за това кои сме ние, откъде идваме и накъде отиваме.

Дали не помним миналото, защото винаги сме искали повече да знаем за бъдещето? И така дори всяко неочаквано откритие за щастливото ни настояще бива затрупано под напора на безброй терзания за това какво ли ни очаква занапред. Точно както неумолимият вятърът на Сахара скрива следите от стъпките, които оставяме след себе си, докато вперили мечтателен взор напред, се чудим дали оазисът не е зад следващия хребет.