През последните две седмици по света и у нас сигурно са се случили събития, описвани като забележителни, знаменателни, вододелни… Не зная, може и точно така да е, но там, където аз се намирам тия дни, виждам съвсем друг дневен ред. Предопределен, непроменен, извечен.

Докато нашият свят с вени, спукани от предозиране с аспирин, бълнува за нов международен ред, отложено стареене, асистирано безсмъртие и колонизиране на Марс, тук виждам деца, които в ранни зори започват да копаят кладенци в сухите корита на някогашни реки, за да извадят до вечерта вода, която да изгребат с канчета и да напълнят в туби. После, натоварени на гърбините на магарета или на раменете и главите на собствените им сестри и майки, тези съдове с вода трябва да стигнат до колибите, където хора и животни кротко си съжителстват.

Ако мътната, но единствена за тези хора живителна влага не се появи на дъното на кладенеца преди залез, децата остават край дупката и през нощта, палейки дънери, на които да се греят, а и да поддържат ръжените, с които да разпъждат набезите на упоритите хиени.

На картата на Етиопия, в долния ляв ъгъл, между езерата Чамо и Туркана, където се събират границите с Кения и Южен Судан, долината на река Омо – това е парчето свят, което сега виждам най-добре.

Преди това бродих на север, за което ще разкажа отделно, защото беше епично и облагодатяващо. Но знойният юг на Етиопия има съвсем различна, могъща притегателна сила. Толкова неподвластна на нашите разбирания за важност и подредба в живота, че ако не ѝ се предадеш и не оставиш да те влачи като силно течение, рискуваш да погинеш във водовъртеж от мъка, погнуса и неразбиране.
Магнетична, но и сурова земя, ужасяваща скъперница и щедра благодетелка за своите деца от десетките племена, които я обитават.

Жените на мурси пробиват долните си устни, разширяват отвора и втъкват там глинени плочки. Това не е украшение, а знак за идентичност, зрялост и сила, причинен им от техните собствени майки като подготовка за женитбата.

Понякога те носят на главите си короната на своята плодовитост – кравешки рога, чепки дребни плодове, растения и цветя.

Погледите им са спокойни и непоколебими, сякаш знаят тайни, които земята нашепва само на тях.

Сурма са известни със своите танци, бойни игри с тояги и дръзки, абстрактни рисунки по кожата. Това, което се вижда не е просто изрисувана плът, а история, разказана без думи.
Каро също се отличават с тела, които превръщат в живи картини от креда, пепел и цветни пигменти. Всеки мотив е мимолетен, като утринна мъгла. Всяка шарка може да бъде бързо отмита от плиска вода, но тази нетрайна красотата е като белег за връзка с предците.

Консо изграждат селищата си като укрепени валове с превити дънери за сводове, като входове и портали към приказните им светове на духове, митове и легенди. Когато вождът на 9-те клана умре, те го мумифицират с мед, восък и билки, поставят черупки от щраусови яйца в очните му кухини и го оставят на покой в колибата му за 9 години, 9 месеца, 9 седмици и 9 часа. Вождът не е мъртъв, той спи, казват те и гледат да не го безпокоят. Когато събраното в различните отрязъци от деветини време изтече, синът или племенникът на “спящия вожд” поема съдбините на племето в свои ръце. Докато не дойде часът, когато и той ще “прогледне” през черупката от щраусово яйце.

Хамар, прочути с това, че момчетата им възмъжават, минавайки голи по гърбиците на буйни бикове, докато майките им поемат удари с камшици по собствените си тела, са изцяло отдадени на стадата си. Целият им живот идва и си отива с тази песен – тропота на копитата. Жените мажат плитките си с лепкава глина и ходят само с препаски на бедрата. На шиите им висят огърлия, които сочат семейният им статус.

За съжаление не мога да пусна тук някои от снимките, заради регламентите и алгоритмите на социалните мрежи, които не търпят гола гръд. В колко несправедлив свят живеем – можеш да демонстрираш на воля задните си части във фейсбук или инстаграм, но гърди – не може!

Странен е за разбиране понякога нашият уж цивилизован свят. По-труден за проумяване и по-нелогичен и от дивия етиопски юг.