Екатерина Петрова по следите на Ахмед Хасанейн – от Сахара до кралския двор

Екатерина Петрова, за която няма да намерите нищо в Уикипедия, е съпруга на посланик Румен Петров – директор на дирекция „Близък изток и Африка“ в Министерството на външните работи на България и един от най-добрите познавачи на Северна Африка в Европа. Това обаче е само най-лесният начин да я представя и вероятно ще е най-неточният, ако спра дотук.

Защото през всичките тези години, в които дипломатическата кариера на Румен ги е отвеждала от една страна в друга, Катя извървява свой собствен, паралелен път. Тя избира да превърне неизбежното за съпругата на дипломат местене по географската карта не в поредица от временни адреси, а в начин да опознава света. И то не този свят, който се вижда през посолските прозорци, на дипломатическите приеми и официалните вечери, а другия – скрития зад официалната фасада свят на хората, на техните истории, памет, вярвания и малки всекидневни ритуали, без които никога не можеш истински да разбереш една страна.

Катя с шейх Мохамед Насиб в оазиса Джагбуб – духовното сърце на суфи братството Санусия

Румен и Катя са мои скъпи приятели още от 2000 г., когато започна процесът срещу българските медици в Либия. По онова време Румен беше вторият човек в посолството ни в Триполи. Към края на сагата с медиците през 2007 г. почти се бях пренесъл да живея в къщата им в квартал „Зауия Дахмани“. Не само защото беше близо до либийското външно министерство и Върховния съд, където се гледаше делото, а и защото домът им беше красив и спокоен оазис.

Румен и Екатерина Петрови в Кайро

Двамата ме запознаха и с приятелите си от чуждестранния дипломатически корпус, които до един бяха въвлекли в каузата на медиците. По онова време Либия беше едно от най-затворените и трудни за разбиране общества, в които чужденец можеше да попадне. Дипломатическият корпус в Триполи живееше със съзнанието, че всяка дума може да бъде чута, всяко познанство – забелязано, затова и всяко доверие трябваше да бъде заслужено. А Румен и Катя го бяха заслужили. Годините в Либия и познаването на страната и хората им бяха спечелили особен авторитет сред чуждите дипломати.
Аз пък бях журналист, което в тогавашна Либия само по себе си не беше най-добрият акредитив за доверие. А дипломатите по професия са подозрителни хора – понякога особено към журналистите. И въпреки това станах свидетел на нещо любопитно. Хора, които ме виждаха за първи път и при други обстоятелства вероятно щяха внимателно да си мерят думите, ме приемаха почти веднага като свой. Не защото знаеха кой съм, а защото знаеха кои са семейство Петрови.

В къщата им в „Зауия Дахмани“ се събираха дипломати от различни посолства, с различни интереси и още по-различни инструкции от столиците си. Но ни обединяваше общата тревога за съдбата на осъдените на смърт българи. Разговорите продължаваха с часове и често от тях научавах повече за онова, което действително се случваше около процеса, отколкото от цял ден чакане пред Върховния съд или либийското външно министерство.

Понякога тези вечери преминаваха в игра на канаста на фона на джаз от предвоенните години и чаша джин-тоник. Подобни моменти правеха дните в Триполи по-малко мъчителни насред истерията около СПИН драмата, която така или иначе доминираше живота и работата ни през онези години.

Онова, което скрепи близкото ни приятелство с Румен и Катя, беше друго. Двамата обичаха да предприемат дълги експедиции в Сахара и така ме увлякоха в приключенията си, че с малки прекъсвания между 2001 и 2010 г. заедно пропътувахме хиляди километри с джипове и туарегски водачи из най-голямата пустош на планетата. Със седмици спяхме на палатки из най-безлюдните ѝ кътчета.

По време на тези пътувания Катя винаги носеше някакво томче за великите изследователи на Сахара, по чиито стъпки се опитвахме да вървим. Именно от нея по време на тези безкрайно интересни лутания из пустинята научих имената на Изабел Еберхарт и Розита Форбс – емблематични жени, които в началото на ХХ век пренаписват правилата за изследователските пътешествия в Сахара. Те използват дегизировка и изучават местните традиции и вярвания, особено мистицизма на влиятелните суфийски ордени и братства като Кадирия в Алжир и Санусия в Източна Либия и Африка. Без това оцеляването им в тази сурова и враждебна не само като климат, но и като отношение към чужденците среда би било невъзможно.

Така сред тези непознати и интригуващи имена се появи и Ахмед Хасанейн бей. Катя често говореше за него още по време на първите ни експедиции, цитирайки ценни факти от поредната книга, с която се бе сдобила при доста интересни обстоятелства именно в Либия. Понякога книгите сами намират хората, които трябва да ги прочетат.
Покрай делото срещу българските медици пътищата на Румен и Катя се бяха пресекли в Бенгази с племенника на либийския крал Идрис – Махди Садик ал Сануси. Съученик на цар Симеон II от колежа „Виктория“ в Александрия и един от малцината представители на кралското семейство, останали в Либия на Кадафи. Сем. Петрови не пропускаха възможност да се срещнат с него и да водят дълги разговори за какво ли не. Включително и за историята на суфийското братство Санусия, чийто върховен шейх е бил именно крал Идрис.

При една от поредните им срещи във фермата на Махди край Ал Мардж той извадил от библиотеката си арабското издание на старата книга „Фи Сахра Либийа“, позната на английски като The Lost Oases. Авторът ѝ бил египтянин на име Ахмед Хасанейн. Махди им подарил книгата с препоръката не само да я четат, но и да тръгнат по стъпките на човека, който я е написал. Разказал им за подкрепата, която почти 80 г. по-рано неговият чичо Идрис, тогава емир на Киренайка и глава на Санусията, оказал на Хасанейн и Розита Форбс за пътуването им до Куфра. Показал им и реликва от онова време – стар фотоапарат, подарен на дядо му Реда ал Сануси от Ахмед Хасанейн като благодарност за помощта, оказана му от братството на Санусия по време на втората му експедиция в Либийската пустиня.

На изпроводяк племенникът на краля дал на Румен и Катя малка сгъната бележка, написана набързо на ръка. Тя трябвало да отвори пред двамата българи вратите на оазиса Джагбуб – последния духовен център на братството, да им осигури водач през пустинята и благословията на санусите за пътя на юг. Път през внушителните дюни на Великото пясъчно море към Куфра и гроба на най-знаменития шейх на Санусията – Мухаммад Махди ал Сануси, а после още по-навътре в пустинята – към оазисите Тазербо, Бузема и Рабияна, към Аркану и далечния Джебел ал Уайнат на границата между Либия, Египет и Судан. Имена, които звучат повече като заклинания, отколкото като географски точки на картата.

Това пътуване е описано донякъде в първата книга на Екатерина Петрова, издадена на български през 2011 г. – „Непозната светлина. Пътуване до Куфра: сърцето на Либийската пустиня. По следите на робите и авантюристите“. И там често се споменава Ахмед Хасанейн. Защото това пътуване в началото на новото хилядолетие до голяма степен следва маршрутите на неговите експедиции и отвежда семейство Петрови до Пещерата на плувците, за която става дума в „Английският пациент“.

С Катя и нашите туарегски водачи по време на една от експедициите ни в Сахара

Не знам дали подобни неща могат да предопределят живота на човек. Катя вероятно също не го е знаела тогава. Но някъде по пътя през Великото пясъчно море, в една от онези безветрени сахарски нощи, когато небето е толкова близо, че звездите сякаш започват направо от пясъка, Ахмед Хасанейн престава да бъде за нея просто име върху корицата на стара книга. Историята на този необикновен египтянин, минал преди тях през същата пустиня, започва да я преследва. Още повече че неговата следа странно се преплита с тази на друг неин любим герой – Ласло Алмаши. По-късно ще се окаже, че това преплитане съвсем не е плод на въображението ѝ.

Племеникът на крал Идрис показва на Катя фотоапарата на Ахмед Хаданейн

През 1920–1921 г. Ахмед Хасанейн е човекът, без когото Розита Форбс едва ли би успяла в пътуването си из Либийската пустиня. Той картографира маршрута и териториите, през които преминават, за да достигнат тайнствения център на ордена Санусия сред група непознати оазиси. През 1923 г. предприема самостоятелно пътуване и за осем месеца изминава с керван около 3500 км от Средиземноморието до Дарфур в Судан през слабо проучени части на Либийската пустиня. Определя по-точно местоположението на Куфра, картографира огромни бели петна и открива за съвременната наука „изгубените оазиси“ Аркану и Ал Уайнат.

В тези труднодостъпни места той открива и праисторически скални изображения отпреди 10 хил. години – свидетелство, че днешната безводна пустиня някога е била съвсем различен свят. Десет години след Хасанейн до Ал Уайнат стига Алмаши и продължава изследването на скалните изображения.

Междувременно пътищата им се пресичат и в Кайро. Хасанейн запознава унгареца с принц Кемал ал Дин Хюсеин, друг от онези обсебени от пустинята хора, който предпочита изследванията на пясъците дори пред трона на Египет. И принц Кемал решава да подкрепи Алмаши в търсенето на легендарния оазис Зерзура. Сякаш всеки оставя нещо за следващия – маршрут върху карта, име на непознато място, рисунка върху скала, стара книга или просто интригуваща история…

През 1924 г. Кралското географско дружество в Лондон присъжда на Хасанейн своя престижен златен медал на основателите. Същата година разказът му за пътуването излиза в National Geographic, а през 1925 г. се появява и книгата „Изгубените оазиси“. Само този живот би бил достатъчен за цяла книга. Но в неговия случай пустинята се оказва само пролог.

Освен страстен пътешественик Ахмед Хасанейн е и ловък дипломат, възпитаник на Оксфорд, потомък на последния адмирал на Египет, отказал да предаде египетската флота на англичаните, близък довереник на крал Фуад, ментор и съветник на сина му, крал Фарук, дворцов шамбелан, а после и началник на кралския кабинет. Той е важен фактор във вътрешната и външната политика на Египет по време на Втората световна война.

Той е смел пилот, който мечтае да изследва далечната пустиня на Оман като триумфално завръщане в земята на предците си. За да се подготви или просто да изпита границите на възможното, той се опитва да прелети сам от Лондон до Кайро – точно като онези ентусиасти от времето на Сент-Екзюпери.

Човек с душа на артист, близък приятел на великите диви на арабската музика Ум Кулсум и Асмахан, той се вълнува не по-малко от старинните бедуински песнопения, които съпровождат дългия му път през Либийската пустиня и веселят вечерите му край лагерния огън. Дори храната на местните хора е подробно описана в книгата му и го интригува не по-малко от блюдата на изтънчената европейска кухня, за които пише като истински гурман.

Ахмед Хасанейн е трикратен участник в олимпийските игри по фехтовка и председател на Дружеството по фехтовка на Египет. Същевременно е и прекрасен фотограф, който в началото на ХХ век изучава в Париж тайните на това изкуство, за да направи вълнуващи снимки в Либийската пустиня, Чад и Судан. Снима дори и филм, прожектиран на галата, дадена в негова чест в операта в Кайро, в присъствието на крал Фуад.

Има и една любовна история, за която египетският двор по онова време говори главно под сурдинка. Жената е овдовялата кралица Назли – майката на Фарук. Хасанейн е най-довереният човек на сина ѝ. Дали е бил и таен съпруг на майка му, е една от онези истории, в които документите свършват точно там, откъдето започва легендата. През 1946 г. Хасанейн загива при пътен инцидент на емблематичния мост Каср ал Нил в центъра на Кайро. Краят му е сходен с този на друга, предшестваща го митична фигура на Ориента – Лорънс Арабски.

Екатерина Петрова решава да посвети книга на този легендарен образ, върху който историята е натрупала първо възхищение, после идеологическо недоверие и клевети, а накрая – забрава. Тя събира парченце по парченце изгубения или нарочно потулен спомен за Ахмед Хасанейн през петте години, в които живее в Кайро, където съпругът ѝ Румен Петров е посланик на България в бурното време на т.нар. Арабска пролет.

Водена от изследователската си страст, тя успява да издири и да проведе интригуващи разговори с все още живата тогава дъщеря на Ахмед Хасанейн – Джейда, както и с внуците му Атея и Азиз. Черпи сведения от прашните архиви и емоционалните разкази на съвременници, издирва и разговаря с оцелелите представители на някогашната каирска аристокрация, която заради военните преврати и турбуленциите на времето е залостила здраво вратите на старите си фамилни къщи и не допуска почти никого.
След много усилия и на моменти дори детективска дейност, продължила години, книгата на Екатерина най-сетне е факт! Тя решава да я напише и издаде на френски като израз на дълбока признателност към своя герой и неговите наследници и в памет на прекрасните срещи с хората, с които съдбата я е събрала в Кайро. Малко известен факт е, че Египет е франкофонска страна, в която близо 8 милиона души говорят свободно езика на Волтер. Идеята на авторката е книгата да бъде достъпна за тях.
Тази година се навършват и 100 г. от установяването на дипломатически отношения между България и Египет. И какво по-добро свидетелство за жизнеността им от книгата на съпругата на един посланик?

„Ahmed du Caire: Du désert au palais, un destin rêvé“ („Ахмед от Кайро. От пустинята до двореца – една мечтана съдба“) бе публикувана в Париж преди няколко месеца. Пиша за това чак сега, защото с моя закърнял от неизползване френски ми трябваше малко време да прочета книгата и най-вече да вникна в дълбочината на онова, което е събрано между кориците ѝ.

Книгата “Ахмед от Кайро” излезе на френски взик в Париж преди няколко месеца

„Ахмед от Кайро“ не е обикновена биография. В нея се пресичат две пътувания – това на Хасанейн бей през Либийската пустиня и историята и това на една „разказвачка“ през лабиринтите на египетската памет. Коя е разказвачката, читателят лесно разбира, макар Екатерина Петрова да говори за себе си в трето лице.

Този похват ѝ позволява едновременно да бъде изследовател и персонаж в историята, да следва документите, но и да не прикрива личното си увлечение по героя – възхита, която на моменти достига до кресчендо. Тя спори задочно с противниците му, съмнява се, понякога дори губи почва под краката си, връща се към фактите и отново тръгва по следите на този полумитичен образ.

„Човекът е провлак между светлината и мрака.“ Тук Екатерина Петрова цитира персийския поет и мистик Джалаладин Руми. Именно на този провлак тя поставя своя герой. Това е и най-голямото достойнство на „Ахмед от Кайро“. Книгата не ни показва восъчна фигура от музея на египетската монархия, а жив човешки образ – ту в светлина, ту в сянка, ту уверен сред безкрая на Сахара, ту изгубен в тесните коридори на властта.
Дано тази книга по-скоро да бъде преведена и издадена на български, за да достигне до повече хора и у нас.