Стокхолм – град с невъобразимо различни лица и твърде особена красота, заради което съм му посветил цяла глава в книгата си „Носорог в банята„. Този път хотелът ми беше до „Сергелс торг“ – площад с почти сталинистки размах, в чийто център стърчи обелиск от стъкло и стомана с височина 37 метра, който нощем е осветен. Мястото е толкова убедително със своята несломима грозота, че след като го видиш, всичко друго в този град ти се струва вече много хубаво.

Площадът е кръстен на Юхан Сергел – най-великият шведски скулптор, посветил таланта си в прослава на шведските монарси. Негово дело е и статуята на крал Густав III, която всеки българин в Стокхолм би поискал да види, ако знае, че това е човекът, от когото тръгва прословутият израз „шведска тройка“.

Именно на този термин, доволно натоварен със сексуална конотация, се гради царящият у нас открай време дух на подчертана шведофилия. Спомням си, че за т.нар. шведска тройка се говореше с трепет и уважение още по времето на комунизма и колцината шведи, попаднали в България в ония години, често пъти може би са недоумявали защо на тях се гледа (предимно от българските мъже) с такава смесица от чувства, в които се съчетават елементи на симпатия, съпричастност и възхита до изблици на зле прикрита завист.
Само че нашето разбиране за „шведските неща“ се дължи на леко объркване. Българите и до ден днешен повсеместно мислят, че шведската тройка включва един мъж с две жени в леглото, а в действителност оригиналът от Стокхолм се състои от двама мъже и една жена. Те си имат и конкретни имена – споменатият вече шведски крал Густав III, съпругата му София Магдалена – дъщеря на датския крал, и граф Адолф Фредерик Мунк в ролята на инструктор. В книгата си съм описал подробно тази прелюбопитна история с надлежно позоваване на документацията по въпроса, която се пази в шведския национален архив.

Густав III обаче остава в националната памет на Швеция и с много други неща, сред които въпросите за тютюна и кафето са особено важни и до днес.
По негово време Швеция стига връх в производството на енфие – около 60 тона годишно, което предопределя насоката за векове напред не само на една индустрия, свързана с отглеждането на тютюн в скандинавски условия, но и до много специфичен начина на консумирането му, който не е свързан с горене и пушуне, както най-често правят другаде по света.

Енфието (смлени на прах тютюневи листа, които се приемат чрез смъркане) става хит в Европа още през XVI в., след като е препоръчано на Катерина Медичи като лек срещу мигрената й. Човекът, който прави това е възнаграден богато не само от фамозната френска кралица, но и от историята, защото на него (Jean Nicot) е кръстен никотинът.
Смъркала е предимно аристокрацията и затова днес в музеите има кутийки за енфие, направени от злато и брилянти. Намерих и такива с еротични мотиви. Но след Френската революция, всеки който е ползвал енфие, бил подозиран за роялист и рискувал близка среща с гилотината. Така му поотминала модата на енфието, но в Швеция измислили друг начин за консумация – малко по-едро смлян тютюн, понякога накиснат в ром или уиски, се оформял с пръсти на топчица и бил поставян между венеца и устната. Това се нарича снус и шведите си го ползват и до днес. Само дето вече е в малка хартиена торбичка – иновация от началото на 70-те години на миналия век. Казват, че била въведена по молба на възрастни мъже, на които им треперели ръцете и не можели да си оформят сами с пръсти топчицата за поставяне над венеца.
Снусът е забранен за износ в Европа и е нещо, което си е предимно шведско достояние. Но благодарение на това, че не пушат цигари, шведите се славят с най-нисък процент в Европа на болести, свързани с тютюнопушенето. Сега имат и още по-ново изобретение – малка бяла торбичка (пауч), в която няма въобще тютюн, а само чист никотин с добавен аромат, най-често мента за свеж вкус. ZYN – това е марката никотинови паучове, чрез която шведите са станали особено популярни в САЩ и Канада. А както е тръгнало скоро ще бъдат и в останалата част на света.

Но най-шведското нещо си остава снуса и затова в Стокхолм са му посветили цял музей, който се намира в Скансен, на остров Юргорден. Много интересно място, където е уловен духът на Швеция. Над входната врата обаче не пише музей, а Schweizeri. Така шведите наричат кафенетата, в които се сервира алкохол. Наименованието тръгнало от швейцарски сладкари, които през XIX в. започнали да отварят в Стокхолм заведения, в които покрай топлия шоколад, започнали да продават снус, алкохол и кафе.

И тук се връщам на темата за кафето, което шведите обожават, колкото и накиснатия в ром тютюн за уста. Само че крал Густав III (онзи от шведската тройка) вярвал, че тази тъмна напитка е много отровна. И решил да откаже и поданиците си от кафето. Но тъй като бил просветен монарх, не искал това да става насила, а по убеждение. Затова организирал невиждан дотогава експеримент с двама близнаци в разцвета на силите си.
Всеки ден под лекарско наблюдение единият от мъжете трябвало да изпива по три кани кафе, а другият – същото количество чай. Кралят бил убеден, че този с кафето ще умре много бързо и то в страшни мъки. За нуждите на експеримента се намерили двама близнаци, осъдени на смърт за убийство, които срещу помилване се съгласили да участват.

Цялата работа завършва с конфуз, за който Густав така и не разбира, защото двамата престъпници надживяват и него, и лекарите, които провеждат изследването. Кралят става жертва на заговор и загива без време, след като е застрелян на бал с маски. След смъртта му никой не се решава да прекрати експеримента и той се влачи още дълги години чак до смъртта на двамата братя. В крайна сметка консуматорът на чай умира първи на 83-годишна възраст, а неговият брат с трите кани кафе на ден го надживява с малко.

Придворните летописци наричат управлението на Густав III Векът на Просвещението, но не съм сигурен дали заради абсурдните опитите да се съберат повече емпирични знания за свойствата на кафето, или пък поради деликатната „просветителска“ дейност на граф Адолф Мунк в кралската спалня.

Въобще шведите са много интересен народ. Неукротими индивидуалисти и особняци, влюбени в собствената си свобода. И заради това са склонни да живеят в нещо като самоналожено изгнание. Един вид бягство от другите към себе си… Сигурно и затова не се събират на групички да павкат цигари, а предпочитат кротко да си смучат всеки своята никотинова торбичка без другите да го виждат какво прави.

Стокхолм би могъл да бъде погледнат и през такъв специфичен психологически окуляр. Град, чиято особеност да придобива изведнъж съвсем друг вид, е колкото объркваща, толкова и очарователна. За това нерядко допринасят и облаците, които понякога се спускат като драматични кулиси над сцената на шведската столица, друг път весело обграждат слънцето, а понякога на смрачаване пропускат само толкова лъчи, колкото вечерният град да се потопи в нереална светлина. Така го усетих и при предишното си пътуване, а и сега препотвърдих това чувство. Макар че когато човек се върне вкъщи след пътуване до Стокхолм и го попитат как е било, отговорът винаги е един: беше различно.