„Изкачих се на едно възвишение и погледнах наоколо. Суров, строг пейзаж от железни камънаци, ръждиви дървета и бяла варовикова пръст, която и кирката не би могла да разбие… Но сред острите черти на този пейзаж човек открива една изненадваща чувствителност и мекота – в прикътаните падини благоухаеха лимонови и портокалови дървета, а от далечината, от безбрежното море се разливаше някаква безплътна поезия…

Привечер се забавлявах, като грабвах с шепа от ситния жълт пясък и го оставях да се изплъзва и изтича топъл, мек, през пръстите ми. Като клепсида е шепата, и животът изтича и изчезва, а аз гледам морето, слушам Зорбас и слепоочията ми потръпват от щастие…”

Из “Алексис Зорбас” на Никос Казандзакис